Статии


Шинто Мусо Рю - корю джодо

Автор: Анди Уотсън

Превод: Ганчо Загорски

Редакция: Теодор Леков

 

daliya_and_hristo

 

Бележки на автора:

Тази статия изразява една странична гледна точка дотолкова, доколкото като неин автор аз не съм нито майстор, нито дори опитен инструктор по джодо. Вярвам, че лицемерната скромност е толкова лоша, колкото и арогантността, поради което няма да твърдя, че съм начинаещ в корю джодо. Смятам себе си за „жаден" за нови знания ученик в това изкуство и за щастие съм имал късмета да бъда обучаван от отлични учители.

Произходът на знанията ми може да бъде проследен през токийската линия на Шинто Мусо Рю (SMR) джодо, започвайки от моя пряк учител Крис Мансфийлд сенсей, 7-ми дан, ренши; Ишидо Шизуфуми сенсей, 8-ми дан, кьоши; Хирой Цунецугу сенсей, 8-ми дан, ханши; Шимицу Такаджи сенсей, 8-ми дан и т.н.. Изключително високо оценявам възможността, която имах, да срещна и да получа ценни наставления от Намитоме Шигенори сенсей, 8-ми дан, ханши, и Йано Шоичиро сенсей, 8-ми дан, ханши (и двамата представители на линията Фукуока).

Настоящата статията е базирана на моите разбирания за корю джодо, поради което всички грешки и погрешни интерпретации са лично мои.

Бих искал също така да благодаря на всички, които през годините ме засипваха със снимки. Вече съм забравил за използването на кои снимки съм успял да получа разрешение. Ако намерите ваша снимка, която не желаете да използвам в статията си, моля да ме уведомите.

................................................................................................................................................................

Извън Япония и в страните членки на Международната Кендо Федерация, Шинто Мусо Рю корю джодо се практикува значително по-рядко в сравнение с Зен Нихон Кендо Ренмей (ZNKR) Сейтей джодо. Опитът ми във и извън Япония показва, че много групи от практикуващи предпочитат да изучават само Сейтей поради схващането, че дванадесетте кати в тази система съдържат всичко, което е нужно за задоволително израстване и за разбиране на същността и принципите на джодо.

Смятам, че Шинто Мусо Рю (корю) джодо (или джоджуцу) предлага толкова обширен, интересен и обединяващ поглед към обучението по джодо, че би било наистина жалко то да не се практикува и изследва, а практикуващият джодо да се лиши от възможността да се запознае с Шинто Мусо Рю в цялото му многообразие.

Шинто Мусо Рю (корю) джодо обхваща две основни области: обучение с джо (къса тояга) като основно оръжие и обучение с други оръжия. В допълнение към техниките с джо съществуват и различни техники за отнемане на оръжие (джо), така че практикуващият  всички аспекти на школата, се запознава с широк спектър от техники при боравенето с различни оръжия (сого буджуцу или всеобхватна бойна техника).

 

Накратко ще спомена системите за работа с допълнителни оръжия, доколкото съществува силна връзка между тях и основните техники с джо:

(Касуми) Шинто Рю кенджуцу

Включва поредица от дванадесет форми (ката) по двойки, осем от които са тачи (дълъг меч) срещу тачи, а останалите четири - тачи срещу кодачи (къс меч).

Иккаку Рю джутеждуцу

Включва две групи от дванадесет форми, в които се използват джуте (желязна палка) и тессен (бойно ветрило) срещу противник, въоръжен с тачи (дълъг меч).

Итасу Рю ходжоджуцу

Широк спектър от техники за завързване с въже. Съществуват три нива на обучение: ге (ниско), чу (средно) и джо (високо).

Ишин Рю кусаригамаджуцу

Включва две групи от упражнения: омоте (лице) и каге (сянка), всяка една, от които съдържа по дванадесет различни техники, както и отделно ниво оку (тайни или „вътрешни") техники, използващи кусаригама (сърп с верига).

Учида Рю танджоджуцу

Съдържа дванадесет кати, в които се използва къса тояга или бастун.

 

Катите с джо като основно оръжие са централен фокус на корю джодо. Обучението по Шинто Мусо Рю джодо включва следните нива:

- Омоте (лице или повърхност, външна форма);

- Чудан (средно ниво);

- Ран ай (откриване на хармонията);

- Каге (сянка);

- Самидаре (ранен летен дъжд);

- Гохон но мидаре (пет форми на хаоса);

- Окуден (тайно или „вътрешно" обучение).

 

За тези, които се готвят за свидетелство за пълно овладяване на техниките на школата (менкьо кайден), има поредица от форми, които според историята отразяват оригиналните упражнения, измислени от самия основател Мусо Гоносуке. Предполага се, че тези пет упражнения, известни като Хиден гокю, съдържат всички елементи на джодо, от които са били създадени останалите кати. Независимо дали това е истина или не, обстоятелството, че кандидатите за менкьо кайден трябва да овладеят 65 кати с джо и безброй упражнения със спомагателни оръжия, означава, че техните умения в Шинто Мусо Рю джодо би трябвало да бъдат на достатъчно добро ниво.

Главната цел на настоящата статия е да представи основните техники с джо в корю, както и смисъла на отделните нива. Изложените виждания могат да бъдат трудни за възприемане за тези, които за пръв път изучават различните техники - сами по себе си движенията в отделните нива изглеждат сложни, а някои от катите са отчайващо дълги. Като класическо японско бойно изкуство, корю съдържа различни слоеве, осигуряващи не само външно развитие на техниките, но и вътрешна промяна в състоянието на духа и усета на трениращия. Практикуващите иайдо/иайджуцу са запознати с начина, по който обучението се отразява върху способността на ученика да прониква в системата от бойни техники и по този начин все повече да задълбочава своето разбиране за изкуството. Простото запознаване с нови техники и възприемането им като поредната серия от упражнения на тялото е в пълно противоречие със същността на обучението. Не трябва да се забравя, че има важна причина техниките да са събрани и обособени в отделни групи.

За повечето класически японски бойни изкуства може да се каже, че съдържат грубо три основни нива на обучение. Общо е също така обстоятелството, че всяко ниво на обучение има характерни за него цели:

- ниско (основно) ниво: с фокус върху техниката и с някои бележки във връзка с дистанцията и с времевото синхронизиране между противниците;

- средно ниво: с фокус върху дистанцията, времевото синхронизиране, плавното движение и скоростта;

- високо ниво: с фокус върху вътрешния усет (дух) на практикуващия и върху изграждането на заншин;

Подобна обосновка на нивата се открива и в обучението по Шинто Мусо Рю корю джодо.

Следващата част от статията съдържа, както превод на описанията на групите от кати в корю джодо, дадени от Шимицу Такаджи сенсей (в курсив), така и коментари за някои други аспекти на нивата, които научих от своите учители по време на краткото си обучение по джодо.

 

Омоте (лице)

Тези дванадесет форми включват ефективно използване на тялото и честа смяна на техниките. Необходимо е да се изпълняват при коректно използване на основните техники."

Шимицу Такаджи

Думата „омоте" означава външна (повърхностна) или предна (лицева) страна. Тя често е използвана в характерните за кобудо двойни техники като антоним на термина „ура" - вътрешна или задна страна. В настоящия контекст думата е използвана, за да внуши че обозначаваната с нея група от кати образува външното техническо проявление, лице на Шинто Мусо Рю джодо. Шест от формите тук са използвани при съставянето на дванадесетте кати в Зен Нихон Кендо Ренмей Сейтей джодо, а катите суигетцу и шамен понякога се разглеждат като допълнение към групата омоте (както и относително рядко практикуваната форма, известна като учиотоши).

Катите от нивото омоте трябва да се упражняват редовно при спазване на ясно установено темпо. Техниките се изпълняват в тяхната пълна амплитуда с големи и широки движения. Дори и в тази първа група от форми, шиджо (практикуващият с джо) понякога е приканван да изпреварва атаката на учидачи, като отношението на реакциите им във времето варира в различните кати. Макар и това да доведе до несъгласуване на движенията на практикуващите, те се насърчават да изпълняват техниките точно и коректно.

 

Имената на катите в тази група и техните приблизителни преводи са, както следва:

1. Тачиотоши (падащ меч)

2. Цубавари (разбиване на защитата)

3. Цукизуе (достигане до целта)

4. Хиссаге  (придърпване на меча)

5. Сакан (мушкане от ляво)

6. Укан (мушкане от дясно)

7. Касуми (мъгла)

8. Мономи (да видиш нещата)

9. Касаношита (под широка шапка)

10. Ичирей (единична дъга, линия)

11. Нейанучи (в стаята)

12. Хосомичи (тесен път)

(интерпретациите на имената на формите са от Крис Мансфийлд)

 

В тази група могат да бъдат открити следните основни техники (кихони) от тандоку доса (самостоятелни упражнения на отделните движения):

- хонте учи;

- гякуте учи;

- хикиотоши учи;

- каеши цуки;

- кури цуки;

- тай атари;

- цуки хазуши учи;

- тай хазуши учи;

 

Усвояването на тази група от кати предоставя на учениците мнозинството от основни техники (кихон), както и по-голямата част от катите в Сейтей. Често старшите членове на нашата асоциация посочват, че няма смисъл да се изчаква с изучаването на корю джодо до усвояването на всички кати от Сейтей джодо. Аз лично поддържам това становище - някои от катите в Сейтей са много по-сложни и предизвикателни от останалите кати от нивото омоте в корю джодо, които не са включени в Сейтей джодо.

 

Чудан (средно ниво)

Чудан техниките съдържат 12 форми. Като цяло в тях има много движения, които трябва да бъдат изпълнени мощно и със сила, поради което, за да се разбере съдържанието на чудан, се изисква адекватно усещане и редовно практикуване."

Шимицу Такаджи

„Чудан" означава „средно" ниво. В Шинто Мусо Рю джодо се предполага, че ученикът е достигнал относителна вещина в техниките през своята омоте практика. По време на семинар по джодо, Отаке Тошийуки сенсей, 8-ми дан, кьоши от Канагава, посочи, че предназначението на нивото чудан е „да укрепи уменията на практикуващия при работата му с джо чрез упорити и повтарящи се тренировки, като катите от това ниво трябва да се изпълняват с известна сила. По това нивото чудан се различава от нивото омоте, чиято основна цел е научаване на техниките и разбиране на значението на дистанцията и на времевото синхронизиране между противниците".

Впоследствие разбрах, че катите от нивото чудан се изпълняват по сходен начин с хая нуки в иайдо, т. е. с фокус върху плавното и непрекъснато движение. Моят учител внушаваше у нас необходимостта от ефективно използване на джото и извършване на изпреварващи движения, както например при хикиотоши учи, когато движението на шидачи започва преди учидачи да е заел окончателно сейган но камае. След като бъде завършен ударът с джото, последващото семе се осъществява от шидачи много по-плавно с отдръпването на меча.

Понякога изглежда, че катите от нивото чудан се изпълняват припряно - схващане, което според моя опит е базирано на навика да виждаме малки паузи между отделните движения. В нивото чудан се цели да бъдат премахнати паузите между техниките, като практикуващите се насърчават да се съсредоточат върху ускорението, вместо върху скоростта.

 

Имената на формите в тази група и техните приблизителни преводи са, както следва:

1. Ичи рики (единична сила)

2. Оши зуме (отблъсквам)

3. Мидаредоме (спиране на безредието)

4. Уширо зуе (зен) (тояга отзад - вариант 1)

5. Уширо зуе (го) (тояга отзад - вариант 2)

6. Тайша (въртящо се колело)

7. Кенгоме (влизане в пролуката)

8. Кирикаке (неуспешното сечене)

9. Шиншин (истинско предимство)

10. Рай учи (мълния)

11. Йоко гири доме (спиране на странично сечене)

12. Харай доме (спиране на напречно сечене)

13. Сейган (прицелване в очите)

 

Някои учители включват Ран ай в катите от нивото чудан (Шимицу сенсей не я включва, въпреки че неговите наследници го правят), като се смята, че Ран ай е много по-нова ката в сравнение с останалите кати от нивото чудан.

От нивото чудан са включени три кати в Сейтей джодо, въпреки че катата сейган има леки технически вариации в своя край. Катите от това ниво представят следните основни техники (кихони):

- гякуте цуки;

- маки отоши.

 

Ран ай (от ред към хармония)

Ран ай представя пълното разнообразие от Шинто Мусо Рю техники, изпълнени последователно като една ката. Тази ката не е записана в оригиналния каталог на катите с джо и поради това не е ясно през коя епоха е била създадена, но исторически се предава от известно време насам. Катата изисква способност за вземане на инициативата, като се използват слабостите на другата страна и се създава напрежение между двама еднакво интелигентни противници; тя е най-дългата от катите, поради което се доближава в най-голяма степен до реалната бойна практика и трябва да се изпълнява елегантно и красиво. Тази ката е включена в Зен Нихон Кендо Ренмей Сейтей ката под номер 12"

Шимицу Такаджи

Изследването на Ким Тейлър изказва предположението, че катата Ран ай е била създадена през периода Бакумацу, когато властта в Япония е била върната обратно в ръцете на императора. През тази ера, когато хаосът е бил поставен под контрол, създаването на Ран ай е отразявало като огледало това, което е ставало в държавата.

Както беше споменато по-горе, Ран ай представлява последната ката от Сейтей джодо и представя последните основни техники:

- кури ханаши;

- до барай учи.

Тази ката изглежда най-дългата и най-сложната от корю катите, макар че бих могъл да я сравня по съдържащите се в нея множеството отделни техники с някои от катите от нивото Гохон но мидаре.

Написаното от Шимицу сенсей отразява напълно начина на изпълнение на катата. Последователно осъществяващите се във времето отливи и приливи, при които някои части се извършват мълниеносно, а други замръзват във времето, съпровождат битката между опонентите, която се печели по-скоро чрез оказваното напрежение, отколкото чрез динамично движение.

Нивото Ран ай съдържа две кати - една, изпълнявана с одачи (обикновен меч) и една с кодачи (къс меч). Включените в катата движения обаче остава едни и същи.

 

Каге (сянка)

Нивото каге се състои от 12 кати. Всяка една от тях носи същото име като тези от нивото омоте. На ниво каге обаче катите имат различно съдържание. В каге няма някакви специални изисквания към скоростта на техниките, нито към движенията на тялото, но контрастът между спокойствието и движението, между забавянето и забързването, както и контролът върху дишането, изразяват особености на това ниво"

Шимицу Такаджи

До колкото ми е известно, ударението в нивото каге е върху контраста между бавните и незабележими, от една страна, и бързите и видими, от друга страна, техники и движения в катите. Сравнявайки нивото каге с нивото омоте, катите от първото ниво съдържат много повече вътрешна борба. Те са по-кратки и по-прости, но включените в тях движения са от такова естество, че външен наблюдател не може да долови какво се случва между двамата противници, докато те се борят да спечелят критичния за победата момент.

Причината за използването на наименованието каге (сянка) не е ясна. Просто, но и произволно обяснение, е това, че опонентът очаква реакция тип омоте, а е изненадан от  джодока, който от познато положение извършва непозната атака. По-вероятно е обаче наименованието каге да представя вътрешното лице на Шинто Мусо Рю джодо, неговата невидима страна, където борбата се осъществява в тишина и без движение.

Както се спомена по-горе, имената на формите са същите, както в нивото омоте, макар две от тях да имат алтернативни версии, което прави общия брой на катите четиринадесет.

 

1. Тачиотоши (падащ меч)

2. Цубавари (разбиване на защитата)

3. Цукизуе (постигане до целта)

4. Хиссаге  (придърпване на меча)

5. Сакан (вход от ляво)

6. Укан (вход от дясно)

7. Касуми (мъгла)

8. Мономи (да видиш нещата)

9. Касаношита (под широка шапка)

10. Ичирей (единична дъга)

А. Версия 1

Б. Версия 2

11. Нейанучи (в стаята)

А. Версия 1

Б. Версия 2

12. Хосомичи (тесен път)

 

Следва да се отбележи, че „алтернативните версии" не са такива в истинския смисъл на думата. Те са допълнителни форми, като и двете версии трябва да бъдат изучавани и практикувани, за да може да се твърди, че каге се усвоява, както трябва.

 

Самидаре (ранен летен дъжд)

(няма обяснение, дадено в ръководството на Шимицу сенсей)

Чувал съм Паскал Кригер сенсей да казва, че значението на самидаре е хикиотоши, като е сигурно, че първите три форми наблягат на хикиотоши до краен предел.

Катите от нивото самидаре се основават на две основни идеи:

- изпреварващия удар в началото на катата;

- високата интензивност на двубоя по време на цялата ката;

Нюансът на думата самидаре (или сатсукиаме - и двете означаващи буквално „майски дъжд" или „ранен пролетен дъжд") насочва вниманието към пороен дъжд или мусон. Това усещане лесно може да се види в катата, в която и двете страни непрекъснато се атакуват една друга, докато накрая бързината не определи победителя. По време на тренировките осъзнах, че съдържащата се в името на тази група от кати дума „ранен" отразява изпреварващия начален удар на шиджо (практикуващия с джо) в отговор на сеченето на учидачи. В катите липсва авасе, като всяка една от тях започва незабавно като истинска физическа битка, при която и двете страни търсят дистанция за бой.

 

Нивото включва шест кати:

1. Ичи монджи (права линия)

2. Джумонджи (кръст)

3. Кодачи отоши (падащ къс меч)

4. Миджин (зен) (фрагменти - отпред)

5. Миджин (го) (фрагменти - отзад)

6. Ган цубуши (сразяване на очите)

 

Втората ката съдържа необичайно дълго продължаващ киай по време на втората си част, може би за да се подчертае по този начин поддържаното постоянно напрежение по време на катата.

 

Следва продължение...

 
Основни концепции в иайдо

 

Из „British Iaido Manual"

Превод: Ганчо Загорски



 

Основните концепции в иайдо са трудни за обяснение, тъй като се развиват индивидуално у всеки в процеса на тренировка и това е единственият начин да бъдат разбрани правилно. Начинът им на възприемане показва до какво ниво в развитието си са достигнали трениращите. На изпит за степен, оценяващите следят дали практикуващият е разбрал и прилага основните принципи с помощта на практическия опит от тренировките, а не просто чрез повтаряне на писаната теория.

Основни концепции:

- Дай кьо соку кей (Dai kyo soku kei) - Голямо, силно, бързо, плавно. Това са четирите основни характеристики на боравенето с дълъг меч, написани в реда, в който начинаещите трябва да наблегнат на тях. Първо, ударението трябва да се постави върху големите, широки движения, тъй като широката амплитуда дава основа за силата на движението. След като чувството за вътрешна сила бъде развито у практикуващия, скоростта постепенно се увеличава без излишно прибързване и припряност. Чак след като движенията станат големи, силни и бързи, техниките могат да се слеят в непрекъснато, плавно действие, разделяно само от правилното киме (концентрация на движението в точно определен момент, при пълна синхронизация на тяло и съзнание), като не се допуска суки (незащитено място, което противникът би атакувал).

- Ензан но мецуке (Enzan no Metsuke) - „Поглед към далечни планини". Означава, че погледът е фокусиран в далечината, не е разсеян, нито пък е концентриран върху една определена точка, а по-скоро вижда всичко ясно, тъй като фокусирането върху отделен детайл, свързан с противника, обикновено води до игнорирането на други потенциални заплахи. В действителност, необходимо е да възприемаме единствено разстоянието и тайминга на противника. Врагът пред нас трябва да бъде в центъра на възприятията ни, но не и точката на визуален фокус, оттук и цитатът от Мусаши: „Възприятията са силни, зрението е слабо". Ензан но мецуке е част от фудошин.

- Фудошин (Fudoshin) - Това понятие се превежда по много различни начини, като „непоклатим ум", „неудържим ум" и „свободен ум". То е често коментирано от майстори на меча като Ягю Муненори (Yagyu Munenori) и Зен-майстори като Такуан Сохо (Takuan Soho). Понятието се среща още като Ши шин (Shi Shin), носещо същото значение. При това състояние, умът е свободен да възприема всички неща такива, каквито са, без да е възпрепятстван от съзнателно насочени мисли (фушин).

- Фушин (Fushin) - „Възпрян ум" - когато е възпрепятстван от страх или съмнение, или смутен от логически, или концептуални мисли, умът не е свободен да отговори на динамичните обстоятелства извън нас.

- Фукаку (Fukaku) - Това понятие характеризира нагласата на опитния будока, изградена след години упорити тренировки. Не е възможно да бъде описана точно, но при опознаване на въпросния практикуващ, несъмнено става видима.

- Джо ха кю (Jo ha kyu) - Този термин е изведен от Но-театъра (основна форма на японска музикална драма, с представления, провеждани от 14-ти век). Понятието включва отделни действия, образуващи едно цяло. Превежда се като „Приготовление, развитие и заключение". Основно се разглежда като времева синхронизация - постепенно ускорение с чувство на увеличаване на приложения натиск/контрол, което продължава до крайната фаза на движението. Работата с краката (аши сабаки) при Но-театъра са идентични с кендо, докато най-драматичните форми на Но са аналогични с движенията при иайдо-катите.

- Касо теки (Kasso teki) - Свободно се превежда като „Въображаем противник". В действителност обаче този термин не се отнася само до разстоянието и позицията на противника, а и до това как нашите действия се отразяват върху него - например, дали след определено наше действие противникът би се отместил назад или встрани, или би паднал поразен. С други думи, Касо теки се отнася до общата логика на нашите действия, отнесени към вида, позицията и движенията на противника.

- Кигурай (Kigurai) - „поведение" или „изражение". Изразява превъзходство, идващо от подобряване на уменията за работа с меч, което не бива да бъде примесено с арогантност. Това е качество, което би спряло всеки потенциален агресор от атака.

- Ки кен тай ичи, Шин ги тай ичи (Ki ken tai ichi , Shin gi tai ichi) - „Дух, меч и тяло са едно". Това е съсредоточаването на цялото същество на практикуващия до пълна отдаденост. В началото, на чисто хореографско ниво, представлява едновременно извършване на стъпка, сечене и дишане, които с напредване на тренировките се превръщат в едно неделимо цяло.

- Кирьоку (Kiryoku) - „Вътрешна сила". Когато в една атака присъстват ки кен тай ичи, джо ха кю и семе, и практикуващият показва кигурай и фудошин, тогава атаката е неудържима, няма враг, който да й устои. При такава атака се усеща кирьоку.

- Койгучи но кири гата (Koiguchi no kiri gata) - „Метод за разсичане на устата на шарана". Това е техника за изваждане на меча от сая, която включва тайминга, с който двете ръце пристигат до цуба и цука, позицията и начина по-който се избутва цуба напред и координацията между лява и дясна ръка, когато започва изваждането на меча.

- Кокоро (Kokoro) - В нашия език няма точно определена дума, която да опише това понятие. Най-често се превежда като „дух", „сърце" и дори „чест". Като цяло, това е отношението на честност и добросъвестност към хората, което внушава увереност и уважение.

- Риай (Riai) - „значение", или „логика". Да знаеш какво целиш да направиш. В повечето случаи е свързано с касо теки, но включва не само поразяването на врага, а и избягване на потенциални препятствия, съобразяване с позицията на намиращите се в близост хора, които не са включени в схватката, както и други специфични обстоятелства.

- Сатсуджин кен/Катсуджин кен (Satsujin Ken/Katsujin Ken) - Когато мечът се използва с нечисти намерения и без нужната дисциплина, той неминуемо се превръща в унищожителен, меч, отнемащ живот, или сатсуджин кен. От друга страна, когато изграденият характер на опитен майстор в боравенето с меч му позволява да разреши даден проблем по мирен начин, без да използва придобитите си умения, за да причинява болка и насилие, това е катсуджин кен - меч, даващ живот.

- Сая но учи но качи (Saya no uchi no kachi) - „Победа в сая-та". Това е крайната цел на всеки, следващ Пътя на меча - да постигне победа без да извади меча от ножницата му.

- Сей то до (Sei to do) - Спокойствие и движение. Означава, че колкото и да е активно тялото, умът и духът на трениращия трябва да са спокойни и неиздаващи намеренията към противника.

- Семе (Seme) - „бутане", или по-точно - „натиск". Чувство за контрол и избутване на противника назад или още по-добре - надолу. Чрез контролиране движенията на тялото и меча, с чувството за избутване назад или натиск надолу, може да се упражни пълен контрол върху противника, което да позволи на практикуващия, налагайки определен тайминг, да прикрие своите слаби места (суки), които противника би могъл да атакува.

- Шу ха ри (Shu ha ri) - Това са трите стадия в развитието на всеки практикуващ:

Шу - Първоначалният етап, при който ученика следва всеки детайл от инструкциите на своя учител, без да ги оспорва и осмисля.

Ха - През този етап най-опитните ученици, поглеждат отвъд учението на своя учител, за да поставят придобитото познание в по-широка перспектива и да задълбочат разбирането си за него. Достигналите до този етап могат да обучават ученици, намиращи се в предходния етап.

Ри - Етап, в който разбиранията на практикуващия са достигнали степен, в която той може да върви по собствен път, без допълнителни напътствия и е напълно завършен учител.

Трите етапа (особено първите два) се припокриват значително. В съвременните системи за степенуване, ренши показва, че даден практикуващ е преминал от шу към ха, кьоши - преминаването от ха към ри, а ханши - че вече е достигнато ри.

- Тачи казе (Tachi kaze) - „Вятър на меча". На практика това е звукът, издаван от меча в процеса на рязане. Твърди се, че ако рязането е изпълнено правилно и фокусирано, страничен наблюдател може да се ориентира за положението на противника единствено по звука, а в същото време от гледната точка на противника мечът не би издал и звук.

- Тай чи тай бун (Tai Chi Tai Bun) - „Чуй с тялото си, мисли с тялото си" . Това означава, че сензорните органи възприемат информация само повърхностно, а интелектуалното възприемане на дадена техника е неуместно. Умението за боравене с меч трябва да се усети и възприеме от цялото тяло, и може да се научи единствено с опит и практика, а не чрез постоянно премисляне.

- Заншин (Zanshin) - Това е още едно понятие, което няма точен превод. Най-често се превежда като „готовност", което не е напълно вярно. Готовността за реакция при потенциална опасност и пълното осъзнаване на това което ни заобикаля, е само част от него. Заншин е по-скоро състоянието на ума след определено действие. Характеризира се с камае или шизей, както и семе след сечене, с проекция на ки, и ритъм на дишане (или киай в някои случаи) след сечене. Може да се опише и като запазване на състоянието на съзнанието, пълна концентрация и постоянна готовност, дори след постигането на победа след победа. И отново, това е само една от страните на заншин.
 
Предаването на шошин, структурата на шу, ха, ри и ката

 

Из статия на Чиба сенсей, 8 дан, издадена през 1989 в Sansho, списание на Американската Айкидо Федерация (USAF).

Превод: Христо Йорданов

 

Често използваме думи, които се предполага, че познаваме. Но има такива, които щом разгледаме по-отблизо, си даваме сметка колко неясно и смътно сме разбирали.

Навярно една от тях е думата "шошин", която често се използва в бойните изкуства. Известно е, че будо започва с шошин и свършва с шошин. Следователно будо не може да бъде разбрано без предварително да се изясни определението и значението на шошин. Двата йероглифа с които се представя шошин се описват така: "шо" означава пръв или начало; "шин" означава мисъл, дух или поведение - цялото се превеждат като ''дух на начинаещ". Това означава мисълта (духа или поведението) на абсолютния начинаещ, когато той започва своето обучение в будо. Той е белязан от скромност, кротост, искреност и чистота и с жажда в търсенето на пътеката.

В Япония обучението по будо се приема като или се очаква да е стръмно и трудно, изискващо многогодишни тренировки при майстор. В шошин може да се намери духа на издръжливостта, саможертвата, отдадеността и самоконтрола. Защо японците виждат така обучението в будо? (Обратно на западното поведение, където по правило удоволствието и развлечението са на първо място.) Японците разбират, че е невъзможно да изучиш едно изкуство без отдадеността да преминеш през дългогодишно обучение, като преодолееш различни етапи, където се изисква да достигнеш до физическите си граници а понякога и отвъд. Също така те разбират, че при крайното завършване на физическото майсторство в изкуството, има една духовна реализация, която може да те отведе по-напред.

Състоянието, което се постига посредством духовната реализация, най-високото състояние в будо, често се нарича мушин, или състояние без-мисъл. То бива описвано с изображението на чисто огледало, което отразява всичко което е пред него точно такова, каквото е. Състоянието без-мисъл отразява всичко, което преминава пред него - независимо дали идва или отминава, без да въздейства на желанията или на собствено натрапения поглед. Има обаче важно разграничение между статичното огледало и това активно състояние на съзнанието. Активното съзнание реагира спонтанно и едновременно на отразеното изображение без оглед на съпричастие или смущение, правилно или грешно, печалба или загуба, живот или смърт. Това което прави това състояние по-трудно за достигане е, че то изисква от страна на духа едновременна реакция, съпроводена от физическото движение (техниката), на изображенията, попадащи върху него.

Състоянието на съзнанието като чисто огледало или състоянието без-мисъл може да бъде достигнато и посредством други духовни упражнения, например медитация. Това което прави будо уникално, може да се види в едновременното и неделимо въплъщение на съзнанието и на физическото движение или техника. Този етап от обучението е известен като Меча на не-мисълта или Меча на не-формата или дори като Меча на сън. Само когато бъде достигната тази степен, се смята че човек е завършил изкусността си.

Шошин е мисленето или нагласата, изискващи се за да се следва обучението. То съдържа неща като преданост, скромност, откритост, издръжливост, отдаденост и самоконтрол, неповлиян от собствените желания, преценки или разграничения. То е като парче чиста бяла коприна преди да бъде боядисана и представлява важно условие за началния етап, когато начинаещия се учи и усвоява основите прецизно, точка по точка, ред по ред с непоклатима вяра в учението.

Шошин обаче е не само състоянието на ума изискващо се за начинаещия, но трябва да е на лице на всеки етап от обучението. Поради това проявлението на шошин се променя в зависимост от състоянието на човека като начинаещ, средно напреднал или напреднал ученик. Това, което е важно е, че човек става безусловно едно тяло отвън и отвътре, развивайки се най-накрая до Мисъл на не-мисълта и това е завършването на обучението в будо.

Няколко думи за значението на ката - формалното изражение и единицата в будо. Изучаването и дисциплиниранeто в ката са основни и общи методи, намиращи се навсякъде в традиционните японски изкуства, като чайна церемония, подреждане на цветя, рисуване, калиграфия, танци, театър и будо. Ката се превежда като "форма". Формата обаче, както изглежда, покрива само част от по-голямо цяло, като я свежда повърхностно до физически изглед на катата. Съществува обаче друг елемент който работи вътре и чиято природа е невидима. Нейната вътрешна енергия се свързва с потока на съзнанието (ки). Съществуват школи в старите хроники на будо, описващи ката като Закон на енергията (или Ред на енергията). Така значението на ката не се ограничава само до физическото изражение. Тя може да се изучава и преподава физически с определено усилие, което е видимо. Вътрешната част обаче изисква напълно различен подход и в нея е възможно да се постигне майсторство. Но понеже не може да се види физически, тази част не може да се преподаде, а трябва да се усети и почувства.

Например вътре в ката, като изражение на контрол и поток на съзнание, ки работи съвместно с физическата енергия вътре и извън тялото. Тя осезаемо се свързва с качеството и с комбинирането на противоположни елементи, които не само се допълват и заменят, но и си приличат: чистота и нечистота, светлина и тъмнина, пълнота и празнота, свиване и разпускане, активност и пасивност, твърдост и мекота, лекота и тежест, избухливост и спокойствие, бързо и бавно.

В началния си вид ката се описва като бойно движение (срещу враг) и е изпълнение и събирателен смисъл на всяка школа. ката е резултат от преследването на ефективност, икономичност и рационално мислене във всяко дадено обстоятелство. Като бъде поставен пред и обучен в ката, с прилагането в продължение на много години на методология, уникална за всяка школа (или учител), човек може да научи физическите форми и вътрешния ред на енергията, а и да бъде проникнат от сърцето на съответната школа.

Поради това следва да се опишат трите последователни степени, които се преминават в изучаването на традиционните изкуства на Япония.

Първата степен е позната като "шу" и може да се преведе като: браня, защитавам, пазя, подчинявам се, пазя, наблюдавам, спазвам (от), придържам се (към), верен съм (на). От тези определения характеристиките на тази степен може да се каже че са: защита (посредством обучение), да бъдеш защитен (посредством обучение), придържане към реда (на обучение), наблюдаване (на обучението), държане на очите отворени (за обучението).

Това което технически характеризира този етап е изучаването и усвояването на основите посредством повторението на катите, точно така както те се показват, без излагането на желание, мнение и преценка, а с пълна откритост и честност. Това е важен период на физическо и духовно напасване и внимателна подготовка на следващия етап. На физическо ниво през това време се тренират различни части на тялото - стави, мускули, позата като цяло, как да центрираме долната част на тялото посредством ханша, как до ползваме и да контролираме гравитацията, баланса между работата на ръцете и краката. На духовно ниво се учим да как да фокусираме и концентрираме вниманието върху всяка конкретна част от тялото в дадено време, как да създаваме вътрешна енергия и вътрешно да я насочваме, ползвайки силата на въображението. Освен това човек се учи на вяра, истина, уважение, издръжливост, скромност, саможертва и кураж - всички тези неща се приема, че са атрибути на будо. Няма определено време или период колко дълго трябва да се премине през този етап. Зависи от здравината, качеството, желанието и възможностите на двойката учител - ученик. Общо взето това не трябва да продължи много дълго, например от три до пет години. Безспорно това е при условие, че човек тренира честно, всеки ден и че е направил това обучение пръв приоритет за себе си в този период от живота си.

Етапът, който идва след шу е известен като "ха". Определението на ха се превежда като: да откъсна, отделя, наема, отчупя, строша, разруша, наруша, премина, отворя, разкъсам. Както се вижда, това е твърде динамичен етап и силно навежда към отрицание и отричане. Парадоксално обаче, тази негативност прогресивно води до самоутвърждаване.

Описания по-горе етап шу, е насочен върху отрицанието на индивидуализма. Това, което след това се развива е етапа на самоутвърждаване, което е основано на отричането на първия етап. Отваря се един нов хоризонт, който изисква напълно различно възприятие за да може да се улови цялото значение на онова, което става по това време. Без съмнение този етап трябва внимателно да е подготвен от двойката учител-ученик. Това не е повърхностна самоувереност или позиране на индивидуализма, защото неговата сила идва от преминаването през огъня на саможертвата.

Технически това е етапа, през който се изисква да се пренареди и преустрои това, което учителя е преподал. Това включва отстраняване на нежеланото, не-необходимото или неподходящото и позволява в обучението да се внесат нови елементи като храна за растежа.

Духовно и мисловно на този етап се изисква добиването на ясно виждане за собствената индивидуалност, с други думи необходимо е човек да има ясна визия за собствения потенциал и за най-добрия начин да го стимулира. Това може да наложи човек да изостави или да се откаже от онова, което вече е постижение или е силно в неговата изкусност. Например постигането не означава задължително да бъдеш креативен, напротив - често загубата или изоставянето имат важна роля в процеса. Това е трудна работа и често човек не я смята за необходима поради липсата на кураж и истинен мотив.

Човешката природа е такава, че наистина е трудно човек да се отрече от нещо, което вече има, особено, когато това се смята за нещо добро от вече придобито. На това място мнозина спират и престават да растат. По отношение на човешкия напредък, това все още е период на детство и младост, и поради това все още е необходимо крилото на ученето. Друг много важен момент е, че на този етап се преминава от пълната пасивност на предишния етап към активна отговорност за собственото трениране.

Онова което става в този етап е, че и онзи който дава (от страната на учителя - външен ефект) и онзи който получава (от страната на ученика - вътрешното усилие) едновременно допринасят за раждането на индивидуализма. Това е точно като момента, когато пилето вътре в яйцето започва отвътре да чупи черупката, а същевременно птицата родител помага на напускането отвън. Ако времето не е назряло, резултатът е смърт на пилето. И тук няма определено време или срок колко дълго трябва да продължи този период, но това е период на важен преход.

Крайният етап се нарича "ри". Този йероглф означава: отделяне, напускам, заминавам (от), отпускам, пускам на свобода, разделям.

Както се вижда от определението, това е време на съзряване. Тук е завършването на обучението, въпреки че това не е края на ученето. В този етап човек бива припознат като Майстор в своето изкуство, а така също и като завършен индивид, независим в изкуството. Очевидно сега човек трябва да е придобил всички изискуеми технически умения, познания и опит, изградени на базата на своите безспорни лични качества. Духовно и мисловно човек повече не зависи от и не разчита на помощ отвън или на ръководене. Той зависи единствено от своето собствено непрекъснато продължаващо развитие. На този етап човек може да започне да вижда Мисълта на не-мисълта или Меча на не-мисълта, през все още мъгливия хоризонт.

Не е нужно да се казва, че за да се постигна този етап се изискват работа и учение, които са отвъд казаното с думи. Тук човек се освобождава от външна зависимост, включително от учителя си, до разкриването на космическото съзнание, на Мисълта на не-мисъл или на Меча на не-меча. И това, което е ключ за такова постигане е състоянието шошин с неговото непрекъснато нарастване.

Така описаните накратко шу, ха и ри не непременно се подреждат в механична форма с ясни граници помежду си, въпреки, че тяхното развитие и преминаване ясно биват разпознати от сертификата, даван от учителя.

Ако съотнесем горното към системата от степени, практикувана днес в айкидо, шу би била приложима за всичко до трети дан, ха - до пети дан и ри - за шести дан и нагоре. Човек, който е достигнал степента ри бива смятан за майстор в изкуството, такъв човек става един от приемниците на Пътя, някой който за всички останали представлява въплъщение на изкуството. Разбира се, че вътре в линията на приемствеността той остава по-младши спрямо своя учител. Такъв човек е равен на всеки друг майстор, включително и на своя учител, спрямо отговорността да предава изкуството на други. Посредством това непрекъсваемо преминаване на отговорността изкуството се развива през идущите поколения.

Промяната е нещо неотменимо и по природа естествено. Нелогично е обаче да се мисли само за промяна без да се разпознаят нещата, които не се променят. Промените произлизат от различията и тяхната противоположност, или не-промяната идва от нещо което е общо и единно измежду различията, посредством които стойността на изкуството придобива универсална ценност или значимост за човечеството. Дали определяме важността изхождайки от частта, която се променя или от онази която не се променя, е въпрос на деликатен баланс. По природа шошин е в основата на чувството на разбиране на този баланс.
 
Значението на рейшики в иайдо

 

Автор: Др. Дебора Кленс-Бигман

Превод: Милена Кремъкова

 

Бих искала да започна с една история. Трима американци, които сериозно се занимавали с бойни изкуства, придружили японския си учител в пътуване до Япония. Били там няколко седмици, разгледали много забележителности и изобщо прекарали времето чудесно. Разочарованието им било само едно - така и не посетили нито едно японско доджо. След като се чудили известно време решили, че учителите, които биха могли да посетят, сигурно са били заети или са били извън града. Веднъж имах възможността да попитам учителя им защо групата не се е срещнала с други учители по време на престоя си в Япония. Учителят изрече името на единия от членовете на групата и добави, "Маниерите му свързани със здравето и храненето са отвратителни. Затова не ги заведох." Той не спомена нищо за уменията на хората от групата (според мен, те бяха доста напреднали в бойното си изкуство). Уменията нямаха значение. Без добри маниери обаче, един от членовете на групата би могъл да изложи него и американското му доджо. Бе решил да не рискува.

Тази история илюстрира факта, че в бойните изкуства не можеш да стигнеш много далеч, ако не спазваш етикета и добрите маниери. Това е особено вярно за иайдо. Иайдо, японското изкуство на изваждане на меча, е съвременният наследник на по-ранни техники, изучавани с цел да се нанасят смъртоносни рани. Не е тайна, че преди ерата Мейджи (1868-1912 г.) в Япония, смъртните случаи съвсем не са били рядкост.

Постепенно се развили етични стандарти и текстове, подобни на европейския рицарски кодекс - целта им била да обучат не само телата на воините, как да използват умело мечовете си, остри като хирургически нож, но и тяхното съзнание, за да могат да проявяват справедливост и състрадание. Въпреки че инцидентите и случаите на проявено насилие били многобройни, тези правила имали успех - разбираме това от относителното спокойния период през ерата Токугава (1602­-1867 г.) и доста плавния преход към имперско господство през 1868 г.

Изкуствата на изваждане на меч, от които по-късно се развили иайдо и кендо, съхранили някои от етическите аспекти на поведението. В съвременното кендо се прилагат правила, които осигуряват както безопасност за участниците, така и добро спортсменско поведение. В иайдо се съдържат различни механизми за запазване на онази медитативна и рефлекторна нагласа на ума, чиято цел е да накара новия иайдока (човек, който практикува иайдо) да се замисли за живота и смъртта и да бъде състрадателен в работата с меч.

Въпреки че иайдо е съвременно бойно изкуство, много иайдоки използват истински мечове, ако притежават такива. Затова дисциплинирането на егото на практикуващите е от първостепенна важност, особено в не-японските доджо, където културата често пъти е по-агресивна (напр. САЩ).

За страничния наблюдател, когато влезе в едно доджо по иайдо, един от най-очевидните примери за това самовглъбяване е рейшики - церемонията на поклона. Рейшики не само учи на уважение и самоконтрол, но и отграничава времето в доджото от ежедневието. Както отбелязват много антрополози, изучаващи ритуала в човешката култура, началният/крайният ритуал "отграничава" времето между началото и края като "особено време". В практикуването на иайдо, рейшики отграничава доджото като място, в което са налице практики и йерархии, които обикновено не са част от ежедневния живот. Например, един строител може да стане главен инструктор в доджо, а преуспял адвокат да бъде начинаещ с бял колан и да се учи от него.

Иайдоките понякога практикуват по двойки с дървени мечове - а това е потенциално опасно занимание. Рейшики е сигнал за възцаряването на атмосфера на взаимно доверие в доджото, където могат да се извършват подобни практики.

За това какво представлява правилният етикет при работата с меч и правилният поклон, знаем от японските книги за иайдо. Те рядко съдържат подробно обяснение, тъй като се предполага, че ученикът работи с учител, който може да даде подробно обяснение, ако е необходимо. Нещо повече, поклонът е толкова важна част от японския културен живот, че обучението в основния етикет обикновено не е необходимо. Някои от англоезичните книги може и да съдържат указания за това как правилно да се държи меч, но не и за правилния начин на извършване на поклона. И въпреки че един западен учител по иайдо би следвало да е достатъчно подготвен, за да покаже правилно рейшики на своите ученици, по света все още има много "войни по учебник", чиято единствена информация са книгите. Може би това есе ще запълни празнината.

В различните стилове съществуват множество вариации на рейшики, като разлики могат да се видят дори между различните доджо, но като цяло, целта на Иайдо и рейшики е да се покаже уважение към три аспекта на тренировката: уважение към "камидза"  или "шинзен", към учителя и към меча. Рейшики се предхожда от "мокусо" или момент тишина, независимо дали в право или седнало положение (някои групи предпочитат "зазен" или кратка седяща медитация).

 

Правилният поклон

 

Дори това да изглежда маловажно за не-японците, умението да се покланяме правилно, особено ако доджото ни е асоциирано (или се надява да бъде асоциирано) с японско доджо, е може би по-важно от всяка друга техника в иайдо. Правилният поклон отваря врати. Неправилният поклон издава липса на уважение и би могъл да ги затвори.

Поклонът от сейза (седнало положение) е най-официален. Първо, седнете правилно в сейза (гърбът изправен, раменете отпуснати, коленете на не повече от един юмрук разстояние едно от друго, главата изправена с поглед напред, брадичката леко прибрана). Ръцете поставени отгоре на бедрата.

В Ню Йорк Будокай изпълняваме поклона така. Поставяме ръцете върху гънката, където бедрото преминава към торса. Самият поклон започва с лек наклон напред (гърбът е все така изправен), лявата ръка се плъзва от бедрото към пода, пръстите събрани, палецът отделно. След това и дясната ръка се плъзва към пода. Палците и показалците на двете ръце леко се допират във формата на "острие на стрела". Гърбът и ръцете остават изправени.

При поклона в иайдо, ръцете (от пръстите до лактите) лягат на пода, като гърбът остава изправен, а главата е на една линия с гърба. Освен че е по-възпитано, отколкото да си показваме тила, тази позиция на главата и врата позволява да виждаме с периферното си зрение всичко около нас. Изправянето става по следния начин: просто разгъваме лактите и изправяме ръцете, като не откъсваме дланите от пода. Дясната ръка първа се плъзва обратно върху бедрото, след нея лявата, като в същото време изправяме гърба и се връщаме в изходна позиция.

Поклонът от стоеж се изпълнява по подобен начин - с изправен гръб, вратът и главата изравнени с гърба, но ръцете остават спокойно отстрани до тялото. Отново е важно да можете с периферното си зрение да виждате какво става около вас. Най-важното е да виждате човека, към когото отправяте поклона.

Времето и дълбочината на поклона са много важна част от протокола. Твърде припрян или недостатъчно дълбок поклон би могъл да се сметне за неуважителен, ако е отнесен към шинзен (или камидза) или към учител. Твърде дълбок поклон, отправен към друг член на вашето доджо би могъл да се сметне за претенциозен или най-малкото, за прекомерно покорен.

Въпреки различията в етикета, като цяло, поредността при поклона е една и съща: първо се покланяме към шинзен или камидза, след това към учителя и накрая към меча, когато сме в началото на тренировката. Най-дълбокият и дълъг поклон е винаги към шинзен или камидза, по-кратки са поклоните към учителя и меча. В края на тренировката, последователността се обръща: меч, учител, шинзен или камидза. Групите по иайдо, които са асоциирани към Зен Нихон Кендо Ренмей имат общ протокол, който важат за цялата асоциация. Много школи имат собствени варианти на рейшики.

Дори и да се различават в детайлите, основите в рейшики са дотолкова близки, че ако човек отиде от едно доджо в друго ще е достатъчно да познава само един вариант на рейшики, за да се справи с този, който се практикува в доджото, използвайки своята наблюдателност. По-долу рейшики е описано така, както се извършва в Будокай Ню Йорк, който в общи линии следва протокола на Мусо Шинден Рю.

Много традиционни доджо имат камидана или камидза. Камидза вероятно е най-позната в САЩ на тези, които са се занимавали с айкидо. Тя представлява малка полица, разположена сравнително високо над пода на доджото, на която е поставена снимка на Морихей Уешиба, до нея често стои ваза с цветя или друг дар. Вместо камидза в Будокай Ню Йорк за тази спиритуална цел се използва шинзен.

Отани сенсей веднъж ми обясни, че божественото съществува навсякъде около нас, а шиндзен дава фокус за практикуване на медитация. Въпреки че така изразеното усещане напомня Шинто, аз предпочитам да мисля за шинзен като нещо, което ми напомня за моето собствено местенце във вселената, което е много, много, много малко. Мястото на иайдо, с неговата 400-годишна история, е малко по-голямо, но да си кажем честно, вселената засенчва по значимост всичко с нашите човешки мащаби.

Според обичая, най-новият член на доджото има задължението да слага шинзен преди началото и да го прибира след края на тренировката. От една страна, грижата за шинзен може да се приеме за чест, но тя е най-вече е отговорност и като такава, се явява добра практика за новодошлия. Ако това задължение не се изпълнява съвестно (което се случва много рядко), виновникът бива публично порицан за нехайството си, неудобството, от което обикновено е достатъчно, за да не се повтори случаят.

Както е обичаят в много доджо, членовете на Ню Йорк Будокай се нареждат в права линия, седнали в сейза, учителят е пред тях. Ученикът с най-висока степен е вляво от учителя. В началото учителят сяда с гръб към шинзен. След момент мокусо или зазен, учителят се обръща към шинзен и произнася "Шинзен ни рей!", след което повежда първия поклон. Учениците винаги следват учителя при поклона. Смята се за грубо да се завърши поклон в каквато и да е ситуация, преди учителят да е завършил своя поклон (ето още една причина, поради която възможността да виждаме с периферното си зрение по време на поклон е много полезна).

Разбира се, нашия най-важен учител е г-н Отани, основателят на доджото. В негово присъствие поклонът към учителя винаги е насочен към него. Като цяло, както в много доджо по бойни изкуства, човекът с най-висока степен е инструкторът и по време на тренировката всички се обръщат към него със "сенсей". Докато някои групи по бойни изкуства са по-малко традиционни в употребата на думата "сенсей", в Ню Йорк Будокай ние следваме общоприетата традиция и употребяваме "сенсей" като уважителна форма на обръщение към учител. Тази дума се използва и за някого, чиито познания предизвикват у нас респект (например, в Япония пациентът се обръща към своя доктор със "сенсей"). Технически, думата се използва само от ученик, който се обръща към или говори за своя учител. Учителят никога не би нарекъл сам себе си "сенсей". Също така, не е необходимо да се обръщаме към друг учител, освен към нашия със "сенсей", освен ако не сме в негово присъствие и не искаме да бъдем извънредно учтиви. В повечето случаи обаче, не би било учтиво да наречем някого другиго "сенсей" в присъствието на нашия собствен учител.

След поклона към шинзен, учителят се обръща отново с лице към учениците. Ученикът с най-висока степен в редицата дава командата "Сенсей ни рей!" и повежда поклона към учителя, който също едновременно с тях, се покланя на учениците си.

По време на поклоните към шинзен и учителя, мечът се държи отдясно (с острие, сочещо навън). След това мечът се вдига с дясната ръка и се поставя на пода в центъра пред коленете, като края на сайа докосва пода. Сагео (връзката, прикрепена към сайа) се оставя да падне свободно. Куригата (дупката, през която преминава сагео) остава отдясно, а острието сочи навън. Лявата ръка контролира меча, като придържа цубата (гарда), а дясната ръка се спуска отстрани, като прибира сагео към меча по време на това движение.

След това мечът отново се хваща с дясна ръка и лявата се спуска надолу, като притиска сагео с палец. Щом лявата ръка достигне края на сайа, мечът се взема и се поставя пред вас. Цубата е отдясно, а ръбът сочи навън. Острието е центрирано по тялото (ако редицата е гъста, мечът може да се постави под ъгъл, така че цубата да е по-далече от съседа ви). Ръцете се връщат на най-високата част на бедрата в подготовка за поклон. Понякога учителят подава команда, но по-често поклонът към меча се извършва самостоятелно.

След поклона, мечът се повдига и отново се поставя с края на острието навън, дясната ръка прибира сагео, след което, в зависимост от инструкциите на учителя, мечът или се връща от дясната страна, или се затъква в оби (колана) за начало на тренировката.

Както в много други доджо, и при нас по време на тренировка се извършват множество други кратки поклони. Партньорите се покланят един на друг преди и след кумидачи (ката за двама души с дървени мечове). Всеки, който стъпи на татамито или излезе от него по време на тренировка, се покланя. Ако по време на тренировка със закъснение се появи иайдока с висока степен, според обичая, групата преустановява тренировката, мечовете се изваждат от поясите и всички отправят поклон към новодошлия, преди да възобновят упражненията. Ако човек с по-ниска степен се появи на тренировка, от него или нея се очаква сам да извърши рейшики, преди да се присъедини към групата. Същото се прави, и ако на някого се наложи да напусне залата преди края на тренировката.

В Мусо Шинден Рю в наше време вече няма определена йерархия, затова много учители с много високи степени постепенно са развили различни вариации на рейшики. Въпреки разликите обаче, същността е еднаква във всички групи. Независимо от възможните вариации в етикета, да покажем своето уважение към доджото и членовете му винаги е важно, особено когато става дума за опасно изкуство каквото е иайдо.

Умението да се покланяте добре в доджото също така ще ви бъде полезно ако вие или групата ви има шанса да посети Япония или имате късмета да бъдете посетени от японски учител.
 
Учидачи и шидачи

Превод: Весела Кирова
(Учидачи и Шидачи от Нишиока Цунео)

В основата на следващия текст лежи превод на една глава от книгата на Цунео Нишиока „Budo-teki na Mono no Kangaekata: Shu, Ha, Ri” (Будо начин на мислене: шу, ха, ри). Директните преводи от японски често са проблематични поради двузначността, присъща на традиционния японски начин на писане. С цел допълнително изясняване на идеите на автора и представяне на мислите му по най-добрия начин на английски език сме допълнили оригиналния текст с няколко извадки от лични разговори. По този начин текстът придобива привкус на учение, предавано от учител на ученик. Моля, имайте предвид, че в това есе наставките „-до” (път) и „-джуцу” (умение или техника) се използват по японски образец – т.е. без да се прави ясно разграничение между тях. Според автора това не са две различни неща, а различни елементи от едно цяло. Това цяло той понякога нарича будо, а друг път буджуцу. На места той използва терминология, типична за класическите бойни изкуства, докато в други случаи използва понятия от модерното будо. Неговите коментари са насочени и към двете.
Есето започва с насочване към японското понятие за рей. Тази дума създава уникални трудности при нейния превод. Въпреки че рей се превежда като етикет, благоприличие, коректност, учтивост или любезност, нито едно от тези понятия не е напълно еквивалентно на японското, поради което в това есе няма да използваме английски заместител. Мислете за рей като за правилните същност или качество на отношенията между хората.
Сърцето на буджуцу е рей.
Отговорност на учителя е да предаде това на своите ученици. Ако той не успее, учениците могат да развият неправилно отношение и истинското значение на практиката да бъде изгубено. За съжаление в днешно време в японското будо има твърде много злоупотреба с власт. По мое мнение малко учители преподават правилно принципите на будо. Рей в будо се е превърнало в нещо твърде изкуствено, наподобявайки едновремешната японска военна йерархия. Истинското значение на рей вече не се изявява. Изглежда, че ние съхраняваме само най-лошите елементи от японските традиции и култура и поради това имаме нужда да обмислим как можем да променим това положение. Буджуцу води към рей.
Инструкторът в идеалния случай е пример, който води учениците към нещо по-висше. Рей е изражение на смирението пред това по-висше съществуване. Някои хора обаче, развивайки своите умения и достигайки по-висока степен, пропускат онова, което би следвало да са научили за рей. Онези, които пропускат да работят толкова усърдно за развиване на духа си, както за усъвършенстване на своята техника, е много вероятно да забравят за истинското смирение на рей. Те са склонни да станат твърде самонадеяни, горди и високомерни. Духовното израстване и усъвършенстването на техниките са две напълно различни неща и не е задължително между тях да има каквато и да било връзка.
Тренирането на джоджуцу например е чудесно, защото то може да доведе и до двата вида развитие – духовното усъвършенстване води до подобряване на техниката и обратното. Развитието не е само въпрос на техника. Въпреки това, ако физическите техники се преподават неправилно или повърхностно, учениците ще бъдат объркани. Още по-голямо неразбиране ще има, ако фокусът е само върху процеса на полиране на техниките. Никога не трябва да губим от поглед намерението да поправяме и усъвършенстваме духа. Единственият начин да постигнем това е да се учим от учител майстор.
Като цяло, хората погрешно рабират какво е учител-майстор. Те често грешат, приравнявайки майстора с инструктор или човек с по-висока степен. За съжаление, с нарастване на нивото на уменията на някого, често нараства и размерът на неговото его. Твърде често млади хора, които са с висока степен или са получили лиценз или свитък, считат, че са квалифицирани да бъдат учители само затова, че имат инструкторски сертификат, притежават доджо или имат ученици. Сериозна грешка е да се счита, че даден човек е майстор само затова, че притежава висока степен или лиценз.
Веднъж моят учител Такаджи Шимицу сенсей (1896−1978) ми каза да не копирам практиката с джо на неговия младши инструктор и ученик Ичизо Отофуджи сенсей. Това изказване може лесно да бъде разбрано погрешно, освен ако не размислим внимателно над това, което Шимицу сенсей в действителност имаше предвид. Той знаеше, че има разлики между неговия начин на работа с джо и тачи и начина, по който Отофуджи сенсей използва тези оръжия. Дори и в ката буджуцу е напълно естествено да има разлики във формата. Това е така, защото различните хора имат различни нива на разбиране на техниките и различни нагласи. Това ги кара да изпълняват движенията по малко по-различен начин и те предават нататък тези индивидуални характеристики, докато преподават. Шимицу сенсей се притесняваше, че младите ученици ще забележат тези разлики, ще станат объркани или подозрителни и ще помислят, че единият или другият начин са грешни. Той изглеждаше загрижен за неизбежните грешки, които се появяват, когато ученикът не може или не желае да следва само един учител. Той ме караше да следвам един единствен учител до степента, в която е възможно, и да избягвам да обърквам ненужно себе си като се заглеждам по другите учители.
Да имаш повече от един учител може да създаде сериозни проблеми при твоето обучение. От друга страна, настояването учениците сляпо да следват „единствения” учител може да доведе до сепаратистки клики и да попречи на учениците на различните учители да практикуват заедно. Това неприятно положение все още съществува в света на японските бойни изкуства. Единственото разрешение е да се изчака духовното израстване както на учителите, така и на учениците. Тогава учениците ще могат да тренират при един учител и едновременно с това да се възползват от практиката с ученици от други групи. Затова разбирането на рей е толкова съществено в процеса на духовно израстване в буджуцу. Една от най-дълбоките прояви на рей лежи във взаимодействието между учидачи, този, който приема техниката, и шидачи, този, който прави техниката. За съжаление дори учителите често неправилно разбират тънкостите на учидачи и шидачи при тренирането на ката. Те пропускат да предадат на своите ученици разликата в намеренията, съдържащи се в тези две роли. Особено в класическите традиции ролите на учидачи и шидачи са напълно различни. Всяка има своята уникална психологическа гледна точка. Същностно важно е това различно качество винаги да се поддържа. Вярвам, че разликата в тези две роли е същностната характеристика на упражняването на ката.
Наскоро дори достигнах до разбирането, че практикуването не си струва, ако и двамата партньори не осъзнават това. Когато външен човек наблюдава ката, на него му изглежда, че учидачи губи, а шидачи печели. Това не е случайно. В нея се съдържа много повече. Учидачи трябва да има духа на грижовен родител. Учидачи води шидачи, като прилага истинска атака. Това позволява на шидачи да учи правилно разположение на тялото, дистанцията в боя, правилен дух и възприемане на предоставената възможност. За учидачи скромният дух е също толкова важен, колкото правилната техника. Лукавството, арогантността и снизходителното отношение никога не трябва да се допускат в практиката. Мисията на учидачи е жизненоважна. В миналото тази роля е била осъществявана от старши практикуващи, които са били способни да изпълнят точна техника и са притежавали правилния дух и разбиране за тази роля. Учидачи трябва да даде пример за чисти, прецизни разсичащи линии и точно прицелване и също така трябва да излъчва фокусирана сила и авторитет. Ако учидачи е родителят или учителят, тогава шидачи е детето или ученикът. Целта е да се придобият уменията, представени чрез техниката на учидачи.
За съжаление учениците често се държат така, все едно искат да пробват своите умения срещу тези на учидачи с по-висока степен. Според тях това състезание е тяхната практика. Всъщност това не води нито до по-добра техника, нито до по-голямо духовно развитие, защото правилното отношение между учидачи и шидачи е било помрачено. Повторението на техниките в това отношение родител-дете или старши-младши ученик е това, което позволява израстването на духа чрез практикуването на техниката. Ролите на учидачи като старши и на шидачи като младши ученик се запазват, независимо от действителното ниво и опит на всеки от двамата партньори. Ката трябва да се практикува така, че учащите да се учат както да дават, така и да получават. Това е, което прави възможно подобрението на техниката и духовното развитие.
За съжаление при практиката с джо хората понякога мислят, че упражняват двете роли, само за да запаметят последователните движения на двете различни оръжия, тачи и джо. Има дори някои инструктори, които учат, че целта на Шинто Мусо-рю джоджуцу е да учи как се побеждава меч с тояга. Това е грешка. Ако то продължи, ката буджуцу може да отмре, защото и техниката, и духът на учидачи няма да се подобрят. В наше време са все по-малко хората, които могат правилно да играят ролята на учидачи. Вярвам, че буджуцу е могло да се развие в будо само чрез запазване на идеята за учидачи и шидачи. Тази идея е основна характеристика на класическото буджуцу.
Въпреки че японските изкуства като кенджуцу, иайджуцу и джоджуцу са се трансформирали от „джуцу” в „до”, ако правилните роли не се съхранят при тренировките, изкуствата „до” ще се отклонят в грешна посока. Очевидно има разлика между опита да бъде съхранено правилното разграничение между учидачи и шидачи, дори и това да не е постигнато напълно, и пълната липса на усилие или разбиране на разграничението. Съществуването на намерението или качеството на намерението се проявява в ежедневната практика и действия. Онези, които имат очите и опитността да видят, могат да разберат разликата. Моята тревога е, че в наши дни все по-малко хора разбират тази концепция. В бъдеще те ще бъдат още по-малко. Изглежда, че хората вече не осъзнават, че съществуването на учидачи и шидачи е същността на будо тренировката. В заключение, аз съм убеден, че най-важните неща, които съм научил от Шинто Мусо-рю и Такаджи Шимицу сенсей, са ролите на учидачи и шидачи в ката. Няма начин да бъде предадена ката от японските класически традиции без правилно разбиране на този дух на даване и получаване. Не е редно старшите ученици в ролята на учидачи да се отнасят зле, да тормозят или да измъчват младшите ученици. Напротив, тяхната работа е да насочват и да възпитават. По същия начин е ужасно да се види шидачи, възприел отношение, което е по същество отцеубийствено, и опит да се унищожи учидачи. Мога само да кажа, че такъв дух никога не трябва да съществува.
Шимицу сенсей винаги казваше: „Трябва да тренирате с мен.” (т.е. директно с вашия собствен учител). Той постоянно приемаше ролята на учидачи. Дори и с начинаещите, той никога не отслабваше вниманието си. Винаги беше сериозен с всички. Никога не беше арогантен и никога не се държеше властно с друг човек. Вярвам, че това отношение е най-важното в обучението по ката буджуцу, и обучението на Шимицу сенсей беше чудесен пример. Този дух се поддържа трудно не само в джоджуцу, но също така и в други ситуации. Той е напълно различен от отношението на старши ученик или учител, който демонстрира уменията си на своите ученици, като се отнася към тях арогантно и снизходително. Толкова е лесно да се окажеш хванат в кръга от отношения, които карат шидачи да се опитва да се състезава с учидачи. Ръководството на учител-майстор е абсолютно съществено, за да се избегне такава ситуация. Учидачи учи шидачи, като жертва себе си, тренирайки сякаш всеки момент ще бъде убит. Тази саможертва въплъщава духа на учителите и родителите. От обучението по ката няма полза без това разбиране. Това е духът, който позволява на шидачи да израства и да развива собствения си дух. Ката буджуцу не учи нито на победа, нито на загуба, а как да се грижим за другите и да ги дърпаме на по-високо ниво. Това е будо. Искрено се надявам, че всички, особено онези, които практикуват джоджуцу, ще помнят тази максима: „Не ликувайте в победата, не ставайте сервилни в загубата. Губете с достойнство.” Това е духът, на който трябва да се учим да подражаваме.

Източник: aikido-bg.com
 
Още статии...
« НачалоПредишна12СледващаКрай »

Страница 1 от 2