Из статия на Чиба сенсей, 8 дан, издадена през 1989 в Sansho, списание на Американската Айкидо Федерация (USAF).

Превод: Христо Йорданов

Често използваме думи, които се предполага, че познаваме. Но има такива, които щом разгледаме по-отблизо, си даваме сметка колко неясно и смътно сме разбирали.

Навярно една от тях е думата "шошин", която често се използва в бойните изкуства. Известно е, че будо започва с шошин и свършва с шошин. Следователно будо не може да бъде разбрано без предварително да се изясни определението и значението на шошин. Двата йероглифа с които се представя шошин се описват така: "шо" означава пръв или начало; "шин" означава мисъл, дух или поведение - цялото се превеждат като ''дух на начинаещ". Това означава мисълта (духа или поведението) на абсолютния начинаещ, когато той започва своето обучение в будо. Той е белязан от скромност, кротост, искреност и чистота и с жажда в търсенето на пътеката.

В Япония обучението по будо се приема като или се очаква да е стръмно и трудно, изискващо многогодишни тренировки при майстор. В шошин може да се намери духа на издръжливостта, саможертвата, отдадеността и самоконтрола. Защо японците виждат така обучението в будо? (Обратно на западното поведение, където по правило удоволствието и развлечението са на първо място.) Японците разбират, че е невъзможно да изучиш едно изкуство без отдадеността да преминеш през дългогодишно обучение, като преодолееш различни етапи, където се изисква да достигнеш до физическите си граници а понякога и отвъд. Също така те разбират, че при крайното завършване на физическото майсторство в изкуството, има една духовна реализация, която може да те отведе по-напред.

Състоянието, което се постига посредством духовната реализация, най-високото състояние в будо, често се нарича мушин, или състояние без-мисъл. То бива описвано с изображението на чисто огледало, което отразява всичко което е пред него точно такова, каквото е. Състоянието без-мисъл отразява всичко, което преминава пред него - независимо дали идва или отминава, без да въздейства на желанията или на собствено натрапения поглед. Има обаче важно разграничение между статичното огледало и това активно състояние на съзнанието. Активното съзнание реагира спонтанно и едновременно на отразеното изображение без оглед на съпричастие или смущение, правилно или грешно, печалба или загуба, живот или смърт. Това което прави това състояние по-трудно за достигане е, че то изисква от страна на духа едновременна реакция, съпроводена от физическото движение (техниката), на изображенията, попадащи върху него.

Състоянието на съзнанието като чисто огледало или състоянието без-мисъл може да бъде достигнато и посредством други духовни упражнения, например медитация. Това което прави будо уникално, може да се види в едновременното и неделимо въплъщение на съзнанието и на физическото движение или техника. Този етап от обучението е известен като Меча на не-мисълта или Меча на не-формата или дори като Меча на сън. Само когато бъде достигната тази степен, се смята че човек е завършил изкусността си.

Шошин е мисленето или нагласата, изискващи се за да се следва обучението. То съдържа неща като преданост, скромност, откритост, издръжливост, отдаденост и самоконтрол, неповлиян от собствените желания, преценки или разграничения. То е като парче чиста бяла коприна преди да бъде боядисана и представлява важно условие за началния етап, когато начинаещия се учи и усвоява основите прецизно, точка по точка, ред по ред с непоклатима вяра в учението.

Шошин обаче е не само състоянието на ума изискващо се за начинаещия, но трябва да е на лице на всеки етап от обучението. Поради това проявлението на шошин се променя в зависимост от състоянието на човека като начинаещ, средно напреднал или напреднал ученик. Това, което е важно е, че човек става безусловно едно тяло отвън и отвътре, развивайки се най-накрая до Мисъл на не-мисълта и това е завършването на обучението в будо.

Няколко думи за значението на ката - формалното изражение и единицата в будо. Изучаването и дисциплиниранeто в ката са основни и общи методи, намиращи се навсякъде в традиционните японски изкуства, като чайна церемония, подреждане на цветя, рисуване, калиграфия, танци, театър и будо. Ката се превежда като "форма". Формата обаче, както изглежда, покрива само част от по-голямо цяло, като я свежда повърхностно до физически изглед на катата. Съществува обаче друг елемент който работи вътре и чиято природа е невидима. Нейната вътрешна енергия се свързва с потока на съзнанието (ки). Съществуват школи в старите хроники на будо, описващи ката като Закон на енергията (или Ред на енергията). Така значението на ката не се ограничава само до физическото изражение. Тя може да се изучава и преподава физически с определено усилие, което е видимо. Вътрешната част обаче изисква напълно различен подход и в нея е възможно да се постигне майсторство. Но понеже не може да се види физически, тази част не може да се преподаде, а трябва да се усети и почувства.

Например вътре в ката, като изражение на контрол и поток на съзнание, ки работи съвместно с физическата енергия вътре и извън тялото. Тя осезаемо се свързва с качеството и с комбинирането на противоположни елементи, които не само се допълват и заменят, но и си приличат: чистота и нечистота, светлина и тъмнина, пълнота и празнота, свиване и разпускане, активност и пасивност, твърдост и мекота, лекота и тежест, избухливост и спокойствие, бързо и бавно.

В началния си вид ката се описва като бойно движение (срещу враг) и е изпълнение и събирателен смисъл на всяка школа. ката е резултат от преследването на ефективност, икономичност и рационално мислене във всяко дадено обстоятелство. Като бъде поставен пред и обучен в ката, с прилагането в продължение на много години на методология, уникална за всяка школа (или учител), човек може да научи физическите форми и вътрешния ред на енергията, а и да бъде проникнат от сърцето на съответната школа.

Поради това следва да се опишат трите последователни степени, които се преминават в изучаването на традиционните изкуства на Япония.

Първата степен е позната като "шу" и може да се преведе като: браня, защитавам, пазя, подчинявам се, пазя, наблюдавам, спазвам (от), придържам се (към), верен съм (на). От тези определения характеристиките на тази степен може да се каже че са: защита (посредством обучение), да бъдеш защитен (посредством обучение), придържане към реда (на обучение), наблюдаване (на обучението), държане на очите отворени (за обучението).

Това което технически характеризира този етап е изучаването и усвояването на основите посредством повторението на катите, точно така както те се показват, без излагането на желание, мнение и преценка, а с пълна откритост и честност. Това е важен период на физическо и духовно напасване и внимателна подготовка на следващия етап. На физическо ниво през това време се тренират различни части на тялото - стави, мускули, позата като цяло, как да центрираме долната част на тялото посредством ханша, как до ползваме и да контролираме гравитацията, баланса между работата на ръцете и краката. На духовно ниво се учим да как да фокусираме и концентрираме вниманието върху всяка конкретна част от тялото в дадено време, как да създаваме вътрешна енергия и вътрешно да я насочваме, ползвайки силата на въображението. Освен това човек се учи на вяра, истина, уважение, издръжливост, скромност, саможертва и кураж - всички тези неща се приема, че са атрибути на будо. Няма определено време или период колко дълго трябва да се премине през този етап. Зависи от здравината, качеството, желанието и възможностите на двойката учител - ученик. Общо взето това не трябва да продължи много дълго, например от три до пет години. Безспорно това е при условие, че човек тренира честно, всеки ден и че е направил това обучение пръв приоритет за себе си в този период от живота си.

Етапът, който идва след шу е известен като "ха". Определението на ха се превежда като: да откъсна, отделя, наема, отчупя, строша, разруша, наруша, премина, отворя, разкъсам. Както се вижда, това е твърде динамичен етап и силно навежда към отрицание и отричане. Парадоксално обаче, тази негативност прогресивно води до самоутвърждаване.

Описания по-горе етап шу, е насочен върху отрицанието на индивидуализма. Това, което след това се развива е етапа на самоутвърждаване, което е основано на отричането на първия етап. Отваря се един нов хоризонт, който изисква напълно различно възприятие за да може да се улови цялото значение на онова, което става по това време. Без съмнение този етап трябва внимателно да е подготвен от двойката учител-ученик. Това не е повърхностна самоувереност или позиране на индивидуализма, защото неговата сила идва от преминаването през огъня на саможертвата.

Технически това е етапа, през който се изисква да се пренареди и преустрои това, което учителя е преподал. Това включва отстраняване на нежеланото, не-необходимото или неподходящото и позволява в обучението да се внесат нови елементи като храна за растежа.

Духовно и мисловно на този етап се изисква добиването на ясно виждане за собствената индивидуалност, с други думи необходимо е човек да има ясна визия за собствения потенциал и за най-добрия начин да го стимулира. Това може да наложи човек да изостави или да се откаже от онова, което вече е постижение или е силно в неговата изкусност. Например постигането не означава задължително да бъдеш креативен, напротив - често загубата или изоставянето имат важна роля в процеса. Това е трудна работа и често човек не я смята за необходима поради липсата на кураж и истинен мотив.

Човешката природа е такава, че наистина е трудно човек да се отрече от нещо, което вече има, особено, когато това се смята за нещо добро от вече придобито. На това място мнозина спират и престават да растат. По отношение на човешкия напредък, това все още е период на детство и младост, и поради това все още е необходимо крилото на ученето. Друг много важен момент е, че на този етап се преминава от пълната пасивност на предишния етап към активна отговорност за собственото трениране.

Онова което става в този етап е, че и онзи който дава (от страната на учителя - външен ефект) и онзи който получава (от страната на ученика - вътрешното усилие) едновременно допринасят за раждането на индивидуализма. Това е точно като момента, когато пилето вътре в яйцето започва отвътре да чупи черупката, а същевременно птицата родител помага на напускането отвън. Ако времето не е назряло, резултатът е смърт на пилето. И тук няма определено време или срок колко дълго трябва да продължи този период, но това е период на важен преход.

Крайният етап се нарича "ри". Този йероглф означава: отделяне, напускам, заминавам (от), отпускам, пускам на свобода, разделям.

Както се вижда от определението, това е време на съзряване. Тук е завършването на обучението, въпреки че това не е края на ученето. В този етап човек бива припознат като Майстор в своето изкуство, а така също и като завършен индивид, независим в изкуството. Очевидно сега човек трябва да е придобил всички изискуеми технически умения, познания и опит, изградени на базата на своите безспорни лични качества. Духовно и мисловно човек повече не зависи от и не разчита на помощ отвън или на ръководене. Той зависи единствено от своето собствено непрекъснато продължаващо развитие. На този етап човек може да започне да вижда Мисълта на не-мисълта или Меча на не-мисълта, през все още мъгливия хоризонт.

Не е нужно да се казва, че за да се постигна този етап се изискват работа и учение, които са отвъд казаното с думи. Тук човек се освобождава от външна зависимост, включително от учителя си, до разкриването на космическото съзнание, на Мисълта на не-мисъл или на Меча на не-меча. И това, което е ключ за такова постигане е състоянието шошин с неговото непрекъснато нарастване.

Така описаните накратко шу, ха и ри не непременно се подреждат в механична форма с ясни граници помежду си, въпреки, че тяхното развитие и преминаване ясно биват разпознати от сертификата, даван от учителя.

Ако съотнесем горното към системата от степени, практикувана днес в айкидо, шу би била приложима за всичко до трети дан, ха - до пети дан и ри - за шести дан и нагоре. Човек, който е достигнал степента ри бива смятан за майстор в изкуството, такъв човек става един от приемниците на Пътя, някой който за всички останали представлява въплъщение на изкуството. Разбира се, че вътре в линията на приемствеността той остава по-младши спрямо своя учител. Такъв човек е равен на всеки друг майстор, включително и на своя учител, спрямо отговорността да предава изкуството на други. Посредством това непрекъсваемо преминаване на отговорността изкуството се развива през идущите поколения.

Автор: Др. Дебора Кленс-Бигман

Превод: Милена Кремъкова

Бих искала да започна с една история. Трима американци, които сериозно се занимавали с бойни изкуства, придружили японския си учител в пътуване до Япония. Били там няколко седмици, разгледали много забележителности и изобщо прекарали времето чудесно. Разочарованието им било само едно - така и не посетили нито едно японско доджо. След като се чудили известно време решили, че учителите, които биха могли да посетят, сигурно са били заети или са били извън града. Веднъж имах възможността да попитам учителя им защо групата не се е срещнала с други учители по време на престоя си в Япония. Учителят изрече името на единия от членовете на групата и добави, "Маниерите му свързани със здравето и храненето са отвратителни. Затова не ги заведох." Той не спомена нищо за уменията на хората от групата (според мен, те бяха доста напреднали в бойното си изкуство). Уменията нямаха значение. Без добри маниери обаче, един от членовете на групата би могъл да изложи него и американското му доджо. Бе решил да не рискува.

Тази история илюстрира факта, че в бойните изкуства не можеш да стигнеш много далеч, ако не спазваш етикета и добрите маниери. Това е особено вярно за иайдо. Иайдо, японското изкуство на изваждане на меча, е съвременният наследник на по-ранни техники, изучавани с цел да се нанасят смъртоносни рани. Не е тайна, че преди ерата Мейджи (1868-1912 г.) в Япония, смъртните случаи съвсем не са били рядкост.

Постепенно се развили етични стандарти и текстове, подобни на европейския рицарски кодекс - целта им била да обучат не само телата на воините, как да използват умело мечовете си, остри като хирургически нож, но и тяхното съзнание, за да могат да проявяват справедливост и състрадание. Въпреки че инцидентите и случаите на проявено насилие били многобройни, тези правила имали успех - разбираме това от относителното спокойния период през ерата Токугава (1602­-1867 г.) и доста плавния преход към имперско господство през 1868 г.

Изкуствата на изваждане на меч, от които по-късно се развили иайдо и кендо, съхранили някои от етическите аспекти на поведението. В съвременното кендо се прилагат правила, които осигуряват както безопасност за участниците, така и добро спортсменско поведение. В иайдо се съдържат различни механизми за запазване на онази медитативна и рефлекторна нагласа на ума, чиято цел е да накара новия иайдока (човек, който практикува иайдо) да се замисли за живота и смъртта и да бъде състрадателен в работата с меч.

Въпреки че иайдо е съвременно бойно изкуство, много иайдоки използват истински мечове, ако притежават такива. Затова дисциплинирането на егото на практикуващите е от първостепенна важност, особено в не-японските доджо, където културата често пъти е по-агресивна (напр. САЩ).

За страничния наблюдател, когато влезе в едно доджо по иайдо, един от най-очевидните примери за това самовглъбяване е рейшики - церемонията на поклона. Рейшики не само учи на уважение и самоконтрол, но и отграничава времето в доджото от ежедневието. Както отбелязват много антрополози, изучаващи ритуала в човешката култура, началният/крайният ритуал "отграничава" времето между началото и края като "особено време". В практикуването на иайдо, рейшики отграничава доджото като място, в което са налице практики и йерархии, които обикновено не са част от ежедневния живот. Например, един строител може да стане главен инструктор в доджо, а преуспял адвокат да бъде начинаещ с бял колан и да се учи от него.

Иайдоките понякога практикуват по двойки с дървени мечове - а това е потенциално опасно занимание. Рейшики е сигнал за възцаряването на атмосфера на взаимно доверие в доджото, където могат да се извършват подобни практики.

За това какво представлява правилният етикет при работата с меч и правилният поклон, знаем от японските книги за иайдо. Те рядко съдържат подробно обяснение, тъй като се предполага, че ученикът работи с учител, който може да даде подробно обяснение, ако е необходимо. Нещо повече, поклонът е толкова важна част от японския културен живот, че обучението в основния етикет обикновено не е необходимо. Някои от англоезичните книги може и да съдържат указания за това как правилно да се държи меч, но не и за правилния начин на извършване на поклона. И въпреки че един западен учител по иайдо би следвало да е достатъчно подготвен, за да покаже правилно рейшики на своите ученици, по света все още има много "войни по учебник", чиято единствена информация са книгите. Може би това есе ще запълни празнината.

В различните стилове съществуват множество вариации на рейшики, като разлики могат да се видят дори между различните доджо, но като цяло, целта на Иайдо и рейшики е да се покаже уважение към три аспекта на тренировката: уважение към "камидза"  или "шинзен", към учителя и към меча. Рейшики се предхожда от "мокусо" или момент тишина, независимо дали в право или седнало положение (някои групи предпочитат "зазен" или кратка седяща медитация).

Правилният поклон

Дори това да изглежда маловажно за не-японците, умението да се покланяме правилно, особено ако доджото ни е асоциирано (или се надява да бъде асоциирано) с японско доджо, е може би по-важно от всяка друга техника в иайдо. Правилният поклон отваря врати. Неправилният поклон издава липса на уважение и би могъл да ги затвори.

Поклонът от сейза (седнало положение) е най-официален. Първо, седнете правилно в сейза (гърбът изправен, раменете отпуснати, коленете на не повече от един юмрук разстояние едно от друго, главата изправена с поглед напред, брадичката леко прибрана). Ръцете поставени отгоре на бедрата.

В Ню Йорк Будокай изпълняваме поклона така. Поставяме ръцете върху гънката, където бедрото преминава към торса. Самият поклон започва с лек наклон напред (гърбът е все така изправен), лявата ръка се плъзва от бедрото към пода, пръстите събрани, палецът отделно. След това и дясната ръка се плъзва към пода. Палците и показалците на двете ръце леко се допират във формата на "острие на стрела". Гърбът и ръцете остават изправени.

При поклона в иайдо, ръцете (от пръстите до лактите) лягат на пода, като гърбът остава изправен, а главата е на една линия с гърба. Освен че е по-възпитано, отколкото да си показваме тила, тази позиция на главата и врата позволява да виждаме с периферното си зрение всичко около нас. Изправянето става по следния начин: просто разгъваме лактите и изправяме ръцете, като не откъсваме дланите от пода. Дясната ръка първа се плъзва обратно върху бедрото, след нея лявата, като в същото време изправяме гърба и се връщаме в изходна позиция.

Поклонът от стоеж се изпълнява по подобен начин - с изправен гръб, вратът и главата изравнени с гърба, но ръцете остават спокойно отстрани до тялото. Отново е важно да можете с периферното си зрение да виждате какво става около вас. Най-важното е да виждате човека, към когото отправяте поклона.

Времето и дълбочината на поклона са много важна част от протокола. Твърде припрян или недостатъчно дълбок поклон би могъл да се сметне за неуважителен, ако е отнесен към шинзен (или камидза) или към учител. Твърде дълбок поклон, отправен към друг член на вашето доджо би могъл да се сметне за претенциозен или най-малкото, за прекомерно покорен.

Въпреки различията в етикета, като цяло, поредността при поклона е една и съща: първо се покланяме към шинзен или камидза, след това към учителя и накрая към меча, когато сме в началото на тренировката. Най-дълбокият и дълъг поклон е винаги към шинзен или камидза, по-кратки са поклоните към учителя и меча. В края на тренировката, последователността се обръща: меч, учител, шинзен или камидза. Групите по иайдо, които са асоциирани към Зен Нихон Кендо Ренмей имат общ протокол, който важат за цялата асоциация. Много школи имат собствени варианти на рейшики.

Дори и да се различават в детайлите, основите в рейшики са дотолкова близки, че ако човек отиде от едно доджо в друго ще е достатъчно да познава само един вариант на рейшики, за да се справи с този, който се практикува в доджото, използвайки своята наблюдателност. По-долу рейшики е описано така, както се извършва в Будокай Ню Йорк, който в общи линии следва протокола на Мусо Шинден Рю.

Много традиционни доджо имат камидана или камидза. Камидза вероятно е най-позната в САЩ на тези, които са се занимавали с айкидо. Тя представлява малка полица, разположена сравнително високо над пода на доджото, на която е поставена снимка на Морихей Уешиба, до нея често стои ваза с цветя или друг дар. Вместо камидза в Будокай Ню Йорк за тази спиритуална цел се използва шинзен.

Отани сенсей веднъж ми обясни, че божественото съществува навсякъде около нас, а шиндзен дава фокус за практикуване на медитация. Въпреки че така изразеното усещане напомня Шинто, аз предпочитам да мисля за шинзен като нещо, което ми напомня за моето собствено местенце във вселената, което е много, много, много малко. Мястото на иайдо, с неговата 400-годишна история, е малко по-голямо, но да си кажем честно, вселената засенчва по значимост всичко с нашите човешки мащаби.

Според обичая, най-новият член на доджото има задължението да слага шинзен преди началото и да го прибира след края на тренировката. От една страна, грижата за шинзен може да се приеме за чест, но тя е най-вече е отговорност и като такава, се явява добра практика за новодошлия. Ако това задължение не се изпълнява съвестно (което се случва много рядко), виновникът бива публично порицан за нехайството си, неудобството, от което обикновено е достатъчно, за да не се повтори случаят.

Както е обичаят в много доджо, членовете на Ню Йорк Будокай се нареждат в права линия, седнали в сейза, учителят е пред тях. Ученикът с най-висока степен е вляво от учителя. В началото учителят сяда с гръб към шинзен. След момент мокусо или зазен, учителят се обръща към шинзен и произнася "Шинзен ни рей!", след което повежда първия поклон. Учениците винаги следват учителя при поклона. Смята се за грубо да се завърши поклон в каквато и да е ситуация, преди учителят да е завършил своя поклон (ето още една причина, поради която възможността да виждаме с периферното си зрение по време на поклон е много полезна).

Разбира се, нашия най-важен учител е г-н Отани, основателят на доджото. В негово присъствие поклонът към учителя винаги е насочен към него. Като цяло, както в много доджо по бойни изкуства, човекът с най-висока степен е инструкторът и по време на тренировката всички се обръщат към него със "сенсей". Докато някои групи по бойни изкуства са по-малко традиционни в употребата на думата "сенсей", в Ню Йорк Будокай ние следваме общоприетата традиция и употребяваме "сенсей" като уважителна форма на обръщение към учител. Тази дума се използва и за някого, чиито познания предизвикват у нас респект (например, в Япония пациентът се обръща към своя доктор със "сенсей"). Технически, думата се използва само от ученик, който се обръща към или говори за своя учител. Учителят никога не би нарекъл сам себе си "сенсей". Също така, не е необходимо да се обръщаме към друг учител, освен към нашия със "сенсей", освен ако не сме в негово присъствие и не искаме да бъдем извънредно учтиви. В повечето случаи обаче, не би било учтиво да наречем някого другиго "сенсей" в присъствието на нашия собствен учител.

След поклона към шинзен, учителят се обръща отново с лице към учениците. Ученикът с най-висока степен в редицата дава командата "Сенсей ни рей!" и повежда поклона към учителя, който също едновременно с тях, се покланя на учениците си.

По време на поклоните към шинзен и учителя, мечът се държи отдясно (с острие, сочещо навън). След това мечът се вдига с дясната ръка и се поставя на пода в центъра пред коленете, като края на сайа докосва пода. Сагео (връзката, прикрепена към сайа) се оставя да падне свободно. Куригата (дупката, през която преминава сагео) остава отдясно, а острието сочи навън. Лявата ръка контролира меча, като придържа цубата (гарда), а дясната ръка се спуска отстрани, като прибира сагео към меча по време на това движение.

След това мечът отново се хваща с дясна ръка и лявата се спуска надолу, като притиска сагео с палец. Щом лявата ръка достигне края на сайа, мечът се взема и се поставя пред вас. Цубата е отдясно, а ръбът сочи навън. Острието е центрирано по тялото (ако редицата е гъста, мечът може да се постави под ъгъл, така че цубата да е по-далече от съседа ви). Ръцете се връщат на най-високата част на бедрата в подготовка за поклон. Понякога учителят подава команда, но по-често поклонът към меча се извършва самостоятелно.

След поклона, мечът се повдига и отново се поставя с края на острието навън, дясната ръка прибира сагео, след което, в зависимост от инструкциите на учителя, мечът или се връща от дясната страна, или се затъква в оби (колана) за начало на тренировката.

Както в много други доджо, и при нас по време на тренировка се извършват множество други кратки поклони. Партньорите се покланят един на друг преди и след кумидачи (ката за двама души с дървени мечове). Всеки, който стъпи на татамито или излезе от него по време на тренировка, се покланя. Ако по време на тренировка със закъснение се появи иайдока с висока степен, според обичая, групата преустановява тренировката, мечовете се изваждат от поясите и всички отправят поклон към новодошлия, преди да възобновят упражненията. Ако човек с по-ниска степен се появи на тренировка, от него или нея се очаква сам да извърши рейшики, преди да се присъедини към групата. Същото се прави, и ако на някого се наложи да напусне залата преди края на тренировката.

В Мусо Шинден Рю в наше време вече няма определена йерархия, затова много учители с много високи степени постепенно са развили различни вариации на рейшики. Въпреки разликите обаче, същността е еднаква във всички групи. Независимо от възможните вариации в етикета, да покажем своето уважение към доджото и членовете му винаги е важно, особено когато става дума за опасно изкуство каквото е иайдо.